Косьо Стойчев

Роден съм през 1978 г. в Сливен, града на стоте войводи. За мен това не е просто мястото, записано в документите ми. Там се формираха характерът ми и чувството ми за принадлежност към България.

Сливен, в който израснах, беше голям промишлен и административен център, седалище на щаба на Трета българска армия. Но обликът му не се изчерпваше с фабриките и институциите. Това е градът на Хаджи Димитър, Панайот Хитов, Сава Доброплодни, Георги Икономов и Добри Чинтулов, място със силна възрожденска традиция, предавана от поколение на поколение.

Оттам идва и разбирането ми за родолюбие, не само да почиташ миналото, а да носиш отговорност за мястото, в което живееш чрез това, което научаваш, създаваш и оставяш след себе си.

Завърших Природо-математическата гимназия „Добри Чинтулов“, наследила традицията на прочутата Сливенска мъжка гимназия. Учех биология, химия, физика, математика и, разбира се, география.

Бях буен юноша, който постепенно намираше посоката си. През 1997 г. станах знаменосец на най-многобройния випуск на гимназията. Пазя този спомен с особено чувство заради честта да нося знамето, но и заради доверието, което стоеше зад тази отговорност.

Завършвах училище в трудна за България година. Предстоеше ми да реша с какво искам да се занимавам. Избрах географията.

През есента на 1997 г. постъпих в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още в първи курс знаех, че искам да се занимавам с икономическа и социална география и да бъда учен в тази област.

Привличаше ме връзката между хората, стопанството и местата. Защо един град се развива, а друг губи население? Как възникват нови производства? От какво зависи дали човек ще намери работа и перспектива там, където е домът му? Тези въпроси определиха професионалния ми път.

През 2001 г. завърших бакалавърската си степен, а през 2003 г., магистратура по икономическа и социална география, програма „Регионално развитие и управление“. Продължих с докторантура, посветена на регионалните измерения на индустриализацията, направление, което преподавам и развивам и днес.

През 2006 г. станах част от академичния състав на катедра „Регионална и политическа география“. След защитата на дисертацията преминах през академичните длъжности, а през 2026 г. бях избран за професор. За тези двадесет години научните ми интереси се задълбочаваха, премивайки от разположението на производствата и регионалните различия до преобразяването на цели икономики и територии. Останах верен на първоначалния си избор.

Една от най-важните специализации в живота ми беше в Географския институт на Университета в Кьолн. Бях на 28 години, работех върху дисертацията си и за първи път видях толкова ясно разликата между възможностите пред науката в Германия и в България.

Тръгнах си с противоречиви чувства, възхищение от постигнатото там и болезнено усещане за изоставането на собствената ми страна. България беше на прага на членството си в Европейския съюз, но ниският жизнен стандарт, икономическите зависимости и демографският упадък тежаха върху перспективите ѝ.

Това сравнение промени начина, по който мислех за работата си. Развитието на България вече не беше само научен въпрос. Беше и личен.

Впоследствие професионалната ми работа ме отведе в над 40 страни и региони по света. Този опит затвърди убеждението ми, че България може да развива икономика, основана на наука и иновации.

През 2008 г. създадох семейство и станах баща, важна и щастлива част от живота ми, която не се измерва с научни степени и професионални постижения.

Година по-късно направих първите си стъпки в предприемачеството. Имах докторска степен и започнала университетска кариера, но не разполагах с начален капитал. Започнах с онова, което имах знанията си. Предлагах ги под формата на консултантски услуги.

Тази дейност ме отведе до някои от най-интересните проекти в живота ми. Онова, което бях учил и вече преподавах, намери приложение извън университета в решаването на конкретни проблеми на общини и региони.

Членството на България в Европейския съюз отвори възможности за финансиране, нови професии и партньорства. За мен то създаде условия да свържа научната подготовка с практиката и да проверявам идеите си в реалната работа.

По-голямата част от приложната ми работа остана свързана с по-слабо развитите региони на България. Северозападът, граничните региони и общините, останали в периферията на развитието, се превърнаха в моя лична кауза. Там въпросът за бъдещето е пряк - ще има ли работа и възможност хората да останат по родните си места?

В продължение на повече от петнадесет години участвах в разработването на общински планове за развитие, интегрирани планове за общини и големи градове, общи устройствени планове и анализи разходи-ползи за големи инфраструктурни проекти. Работих много по стратегическата част на плановете за справедлив преход на областите Стара Загора, Перник и Кюстендил.

За мен науката и практиката никога не са били отделни светове. Те се допълват и взаимно се проверяват. Добре написаният план има стойност само когато отчита действителните условия, местните възможности и хората, за които е предназначен.

През 2015 г. започнах най-големия си личен предприемачески проект. Вече бях доцент по локализационен анализ и исках да приложа наученото в собствено производство. В родния си Сливен преминах през целия процес на изграждане на индустриално предприятие „на зелена поляна“ с пълен производствен цикъл в иновативно производство, основано на принципите на отворената наука и кръговата икономика. В този проект ключова роля има моят баща с който имам изключително силна духовна връзка.

Този опит ми показа и колко голяма е разликата между заявената подкрепа от страна на държавата за малките и средните предприятия и условията, в които те действително работят. Разбрах и колко често политиците говорят за икономика и предприемачество, без да познават трудностите и отговорностите на предприемачите.

В университета, заедно с колегите ми, постигнахме първите си успешни участия в проекти по EIT, Horizon, Erasmus+ и други програми. Към 2026 г. имам опит в създаването и управлението на проекти по повече от петнадесет национални и европейски програми.

През 2015 г. започнах последователна работа за изграждане на научни контакти с европейската и международната асоциация за регионална наука ERSA и RSAI. Тя доведе до основаването на Българската асоциация за регионална наука, секция на двете организации в България, на която съм председател от 2020 г.

Усилията ни доведоха до домакинството на 65-ия конгрес на ERSA в София през 2026 г. Той събра над 627 учени от 55 държави, сред които водещи изследователи с принос към пространствената, регионалната и кохезионната политика на Европейския съюз.

За мен стойността на тази работа е в трайните връзки, които създава между учени, докторанти и практици. Чрез тях българската наука участва в международни екипи, общи проекти и обмен на идеи отвъд националните граници.

От февруари 2026 г. координирам част от дейностите на проекта за Център за върхови постижения „Наследство БГ“, свързани със Странджа, граничен регион, който въпреки своя потенциал остава сред изоставащите в страната. Тази работа е възможност научното знание за неговото наследство и бъдеще да намира приложение в политиките за развитието му.

През същата година по мое предложение и с решение на Академичния съвет на Софийския университет беше учреден Университетският център за регионална наука (УНИРЕН). Неговата цел е да разшири прякото участие на университета в европейското и световното научно сътрудничество в тази област.

Когато погледна назад, виждам не просто последователност от професионални стъпки, а връзката между различните части на живота си. Родният град, образованието, семейството, университетът и предприемачеството не са отделни биографии. Те са моят път.

Натрупаният опит не дава готов отговор на всеки въпрос. Но ме задължава да проверявам фактите, да разбирам условията, в които живеят хората, и да различавам доброто намерение от решението, което действително може да бъде изпълнено.

С тази нагласа пристъпвам и към обществената отговорност за вицепрезидент. България за мен не е само предмет на изследване. Тя е мястото, в което живея, работя и виждам бъдещето си. Искам знанието и опитът, които съм натрупал, да бъдат полезни именно тук.

Решението ми да се кандидатирам за вицепрезидент е свързано със загрижеността ми за политическия живот в България, за отношенията между институциите и обществото и за подготовката на страната ни за рисковете пред нея. Това са въпроси, които ме занимават и като изследовател, и като гражданин. С кандидатурата си поемам отговорност за лично участие в разговора за тях с разбирането, че длъжността, за която се кандидатирам, има конкретни възможности и ясно определени граници.

Конституцията възлага на вицепрезидента да подпомага президента в неговата дейност. От тази роля изхождам, когато говоря за бъдещата си работа, не като втори президент, а като част от екип с разпределени отговорности.

Бих съсредоточил участието си в подготовката на анализи, в разговорите с граждани и професионални общности, в разработването на предложения и в проследяването на поетите ангажименти. Конституционният съд разграничава тази съгласувана работа по широк кръг задачи от упражняването на конкретните президентски правомощия, които могат да бъдат възложени на вицепрезидента.

Когато бъдат възложени с президентски указ, тези правомощия могат да включват въпросите на българското гражданство, убежището, помилването и назначаването и освобождаването на определени със закон държавни служители. Това е отделна част от отговорността, към която бих подхождал чрез внимателно разглеждане на всеки случай и спазване на приложимите правила и процедури.

Един от личните ми мотиви е въпросът как различните обществени и политически групи достигат до президентската институция. Интересуват ме не само позициите на организациите, но и конкретните преживявания на хората, как един обществен проблем се отразява на работата им, на семейството им и на мястото, в което живеят.

Като вицепрезидент бих участвал в този диалог чрез срещи в страната, тематични обсъждания и работа с граждански, научни и професионални общности. Бих разговарял и с хората, които не споделят нашите позиции. Целта ми в тези срещи би била да разбера основанията за различията и да установя по кои конкретни въпроси е възможна съвместна работа.

Загрижен съм за състоянието и подготовката на въоръжените сили, готовността за реакция при кибератаки, злонамерено използване на изкуствен интелект, засилен миграционен натиск и военни конфликти.

Като кандидат за вицепрезидент разграничавам тази загриженост от правомощията на длъжността. Върховен главнокомандващ е президентът, който възглавява и Консултативния съвет за национална сигурност. Министерският съвет осигурява националната сигурност и осъществява общото ръководство на въоръжените сили. Вицепрезидентът няма самостоятелни командни правомощия в тази област.

Моето участие би било в подпомагането на президента с анализи и експертни обсъждания, съгласувани с него. Бих поставял въпроси за оценката на рисковете, за взаимодействието между отговорните органи и за отражението на възможни кризи върху хората и отделните територии.

Така определям и бъдещото си участие като вицепрезидент - работа с президента, постоянен контакт с хората и конкретни задачи, работа за българските региони, доктрина за модерната българска нация през 21 век.

Президентската двойка

Научете повече за общата кандидатура и за Ивайло Симеонов.