Ивайло Симеонов

Бях на около седемнайсет, когато за първи път усетих колко бързо животът може да обърне нещата.

Беше началото на 90-те. Майка ми работеше като техник-чертожник в община Елин Пелин. Съкратиха я и се наложи да започне работа на няколко места като чистачка.

Приех го ужасно тежко. Бях млад, здрав, пълен с енергия и страшно ядосан. Спомням си, че имах сълзи от гняв в очите. Казах ѝ, че ще напусна училище и ще започна работа. Не можех да приема тя да работи на четири места.

Тогава тя ми каза:

„Иво, няма значение кой каква работа върши. Важно е да я върши с достойнство.“

Не знам дали тогава разбрах докрай какво ми казва. Днес го разбирам много по-добре. Работата не прави човека по-голям или по-малък. Длъжността също. Значение има как я вършиш и какъв оставаш, докато я вършиш.

Това е един от уроците, които нося от дома си и до днес.

После учех много. Не защото съм имал план да събирам дипломи, а защото винаги съм искал да разбирам как работят нещата, защо едно решение дава резултат, а друго не, и как можеш да направиш нещо по-добре.

Завърших инженерство в Техническия университет в София. Минах през Школата за запасни офицери в Плевен. Защитих докторска дисертация, учих икономика, а по-късно и политически науки и международни отношения. Останах и в университета като преподавател, главен асистент и доцент. Работих по научни и иновационни проекти и написах десетки публикации.

Но ако днес трябва да кажа кое от тези години наистина ме е изградило, няма да започна с дипломите. Ще започна с хората.

Един от тези хора беше проф. Димитър Димитров, тогава ректор на Техническия университет. Бях млад и много активен в студентското самоуправление. В един момент срещу мен се появиха доноси. Отидох при него притеснен и готов да обяснявам, да доказвам, да водя свидетели.

Той не поиска нищо от това.

Каза ми да знам кой съм, да знам къде стоя и да вървя по пътя си достойно.

Най-важното обаче не беше самата фраза. Най-важното беше, че този човек ми вярваше. А когато човек, когото уважаваш, повярва в теб преди ти самият да си напълно сигурен докъде можеш да стигнеш, това ти дава много. Дава ти увереност да поемеш отговорност и да продължиш.

Не всичко обаче се получава само защото силно го искаш.

В студентските години с мои колеги започнахме петиция за защита на студентските права и самоуправлението. Събирахме подписи, организирахме хора, настоявахме за промяна. Нещата набираха скорост.

И тогава дойде полиция.

Военна полиция.

Арестуваха ме. Прибраха ме пред всички и ме отведоха в казармата.

Аз останах вътре. Започнатото остана отвън. Постепенно хората изгубиха ентусиазъм и петицията спря. За първи път усетих истинско безсилие. Знаеш какво искаш да направиш, започнал си го, други хора разчитат на теб, а изведнъж просто не можеш да продължиш.

Това беше провал.

Но не го приех като поражение.

За мен има разлика. Проваляш се в нещо. Не успяваш. Понякога причината е в теб, понякога не е. Но оттам нататък пак имаш избор какво правиш. Аз обикновено опитвам отново. Ако не става по единия начин, започвам да търся другия.

Имал съм и грешки, за които няма кого другиго да обвинявам.

Като студентски лидер настоявахме да бъдат облекчени правилата за студенти, които едновременно работеха и учеха. Искахме да помогнем на хора, които наистина имаха затруднения. Бях убеден, че правим нещо добро.

После видяхме резултата. Правилата се разхлабиха прекалено и се стигна до ситуации, в които студент можеше да продължава напред с твърде малко положени изпити.

Трябваше да призная пред себе си, че едно добро намерение е довело до нещо, което не съм искал.

Това промени разбирането ми за помощта. Да помогнеш на човек не означава непременно да премахнеш всички трудности пред него. Понякога е по-важно да му дадеш възможност, а усилието и отговорността да останат негови.

Когато през 2006 година се роди първият ми син, реших всяка година около 24 май да отделям лични средства за студенти, които се справят добре и имат идеи. По-късно, когато станах кмет, продължих същото и с учениците.

На тези млади хора винаги казвам едно и също. Не ми дължите нищо. Но ако един ден се почувствате успели, сигурни и удовлетворени от това, което сте постигнали, и можете да помогнете на някой друг млад човек, направете го.

С времето започнах да разбирам колко важно е това.

Един от студентите ми беше Мартин. Мислеше различно, имаше идеи и огромно желание да участва в международно състезание. Помогнахме му да създаде клуб по роботика. Намерихме средства, включително и лични, и започнахме.

После Мартин и екипът му стигнаха до първо място в NASA Apps Challenge.

Разбира се, гордеех се. Но за мен имаше и нещо друго. Спомних си за проф. Димитров. Някой някога беше повярвал в мен. Години по-късно аз имах възможност да повярвам в друг човек.

Тогава започнах да си задавам един въпрос:

Каква е ползата от това, което си научил, ако остане само за теб? Каква е ползата от шанса, който си получил, ако той свърши само с теб?

През 2015 година се кандидатирах за кмет на Елин Пелин. Спечелих на втория тур. През 2019 година хората ми дадоха втори мандат, отново след балотаж. През 2023 година ме избраха за трети път още на първия тур с 57,73 процента.

Кметската работа много бързо те освобождава от някои илюзии.

В университета можеш дълго да обсъждаш дали една идея е добра. Когато носиш отговорност за една община, накрая има много по-прост въпрос: стана ли?

Улицата или е направена, или не е. Училището или има условия, или няма. Детето или има къде да спортува, или няма. Инвеститорът или идва и създава работни места, или си тръгва. При пожар или наводнение помощта или идва навреме, или закъснява.

През тези години направихме много в образованието, спорта, социалните услуги, инвестициите, работните места и градската среда. Подкрепяхме деца с постижения, студенти, семейства и хора, които се нуждаят от грижа. Развихме доброволното формирование на общината и сме били на терен при пожари, наводнения и други бедствия.

Не искам този разказ да се превръща в отчет. Който има интерес, може да види какво е направено.

За мен по-важното е какво се е променило за човека. Има ли детето по-добро място, в което да учи? Има ли младият човек възможност да се развива? Има ли възрастният човек подкрепа? Има ли семейството причина да остане? Има ли човекът избор?

На зрелостниците в Елин Пелин даваме символичен ключ от града.

Не защото искам да ги задържим тук на всяка цена. Напротив.

Искам да тръгнат. Да учат. Да пътуват. Да видят света. Да срещнат хора, които мислят различно. Да вземат най-доброто, което могат.

Но искам, когато един ден решат да погледнат назад, да има към какво да се върнат. Не само към къщата на родителите си, а към място, където могат да работят, да създадат семейство и да използват това, което са научили.

Затова за мен развитието на едно място никога не е било само въпрос на асфалт, сгради и проекти. Всичко това е важно, но накрая въпросът е дали там продължава да има живот.

Доброволното формирование ми е дало друг урок.

При пожар или наводнение никой не те пита каква длъжност имаш. И никой не влиза там, защото така пише в длъжностната му характеристика.

Отиваш, защото някой има нужда от помощ.

Работил съм рамо до рамо с тези хора в трудни ситуации. Знам какво е да усещаш, че човекът до теб следи не само себе си, а и теб. Ти правиш същото за него.

Това е доверие, което трудно се обяснява и не може да се купи.

Вярата и традициите също са част от живота ми. В Елин Пелин сме влагали много усилия в училищата, читалищата, празниците, храмовете и съхраняването на местната памет.

Никога обаче не съм разбирал това като затваряне към света. Напротив. Искам децата ми да познават България и да познават света. Да знаят откъде идват, но това да не им пречи да вървят накъдето решат.

Коренът не е въже, с което държиш човека на едно място. За мен той е нещото, което ти позволява да знаеш кой си, независимо къде се намираш.

Имам и политическа история. Създадох „Нова България“, която по-късно стана „България на регионите - ценности и кауза“. Не бих искал да разказвам живота си така, сякаш политиката е започнала вчера или сякаш някоя част от него трябва да бъде премълчана.

С жена ми имаме пет деца и очакваме шестото. Сега сме в четвъртия месец.

Пет деца означават много любов, много шум, много разговори и понякога прекрасен хаос. У дома няма особено значение какъв ден съм имал, колко срещи са минали или каква длъжност имам. Там съм съпруг и баща.

Обичам да готвя. Обичам всички да сме около масата. Пея. Почиваме на каравана, защото ми харесва свободата да сме заедно, навън и близо до природата.

И с толкова деца човек бързо разбира, че възпитанието не върви само в едната посока.

Те възпитават и мен. Всеки ден.

Помня първата зима, след като станах кмет. Валеше много силен сняг. Вървях с големия ми син Давид, който тогава беше около десетгодишен.

Аз вече виждах снегорините, бюджета, хората, улиците и организацията. Ядосвах се, че точно сега трябва да вали толкова силно.

Давид се обърна към мен и каза:

„Тате, защо така се ядосваш на нещо, което ме прави толкова щастлив? Аз толкова се радвам, че има сняг!“

Ставаше дума за същия сняг.

За мен той беше проблем. За него беше радост.

Това беше момент, в който едно десетгодишно дете ми напомни колко лесно възрастният човек може да се затвори в задачите и отговорностите си и да забрави самия живот.

Днес съм на петдесет. Имам достатъчно години зад себе си, за да знам какво мога, но и достатъчно пред себе си, за да реша какво още съм готов да поема.

Дълго време отговорността ми беше конкретна. За студентите, с които работех. За хората, с които започвахме нещо. После за една община и за решения, чиито последици виждаш буквално на следващата сутрин.

В един момент обаче започнах все по-често да си задавам въпроса дали е достатъчно твоя дом да е подреден и чист, когато започваш да газих в кал след прага на вратата ти?

Не защото работата в Елин Пелин е станала малка за мен. Тъкмо обратното. Там научих колко много зависи от това дали човекът, който носи отговорност, е готов действително да я понесе.

Но има въпроси, които не свършват на границата на една община. Има решения, правила и посоки, които засягат всички ни. И има моменти, в които не е достатъчно да стоиш отстрани и да обясняваш какво трябва да бъде различно.

Затова реших да се кандидатирам за президент.

Следващото ниво на отговорност за себе си и пред теб.

И сега остава въпросът, който за мен е прост: Когато зависи от мен, ще направя ли каквото трябва?

Отговорът ми е да.

Президентската двойка

Научете повече за общата кандидатура и за Косьо Стойчев.